Деветдесет години Народно читалище „Възраждане 1928“

Днес, деветдесет години след 1928, когато е основано Народно читалище „Възраждане“, когато у въодушевените първопроходци не просто се е зародила идеята за една културна институция, а тя на практика е реализирана, обръщаме взор назад с идеята да почерпим от миналото пламъка, не премеждията, да се поучим от златните страници от историята ни, за да имаме както знанията, така и смелостта и през 2018 да съграждаме на полето на читалищния дух.

Преди деветдесет години НЧ „Възраждане“ е започнало като малко духовно средище в квартал „Подуяне“ на столичния град, вървяло е по трънливия път на изпитанията, вечно съпътстващи дейностите на духа, като е строено – и в пряк, и в преносен план – от дарители, родолюбци, доблестни мъже и жени от различни обществени прослойки, пожертвали частния си интерес в полза на обществения, дали от собствените си материални притежания, за да има нематериално наследство за идните поколения. Това са хора, достойни за подражание, дарили преди всичко собствения си немощен, но неизтощим глас, за да се впише той в голямата обща цел – развиване на всестранна култура и просвета с изцяло българска специфика. Специфика, непозната на останалия свят, запазила и доразвила възрожденския дух на Свищовското читалище от 1856, което преди 162 години прокламира сред целите си „подпомагане на българската книжнина“, „разпространяване на образованието помежду народа“,  издаване на „общополезни книги“, насърчаване на дарителството и пр. – все елементи от ценностната система и на НЧ „Възраждане 1928“.
Това означава, че малката структура на едно столично читалище отдавна е надскочена. В подкрепа на това са колкото наградите, грамотите, успехите през годините, толкова и признанието, получено от нашите членове, от нашите партньори и приятели (сред които редици видни писатели, учени и общественици от ранга на Асен Златаров, Боян Болгар, Стефан Павлов и много други), от културната общественост в цялост. Нещо повече – придаването на някакъв местен смисъл, на ограниченост, на сковани рамки противоречи на самата идея за читалището, неглижира именно всестранността на просветителската му дейност, като му се вменява (поради незнание) чисто регионална характерност.        
Наследството, което имаме днес, е голямо и достойно за уважение. Това, че читалищата в настоящия момент правно се определят като „традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения“, не може да ни задоволи нито като точност на понятията, нито като отражение на същността на читалището като институт на духа, формиращ разсъждаващи и независими хора.
    Затова още от основателите ни – Антон Цветанов, Спас Манолов, Спас Грозданов, Стоян Тотев, Георги Илиев, Марин Пангаров, Трайко Георгиев, Паисий Найденов, Стоян Панайотов, Стефан Манчев и др., още от първия ни председател – Марин Пангаров, още от първите заседания на управителните ни органи – в духа на демократичността на законите за народните читалища от 1927, 1941, 1945 – ние сме били не просто за „запазване на обичаите и традициите на българския народ“, не просто за „разширяване на знанията на гражданите и приобщаването им към ценностите и постиженията на науката, изкуството и културата“, което законът от 1996 г. определя като цели на читалищата, а сме се водили и от осъзнаването, от дълбочината на разбирането, залегнало в корена на думата cit в санскрит.
    В този ред на мисли всяка материална тегоба за читалищата, включително и на нашето, трябва да се разглежда като второстепенна. Фактът, че през 2018 НЧ „Възраждане 1928“ се нуждае от нова сграда – за разширяване на дейността си, за обновяване на библиотеката – не може да се противопостави на обстоятелството, че през 2004 успяхме да издадем едно от най-значимите свидетелства в историята на читалището – книгата „История на Подуяне“. Разбира се, инициативите ни не свършват с тази книга, но са затруднени от липсата на място. Това обаче е доказателство, че тази липса не е дефицит на пространство на духа. Защото цялото читалище, както и целият район, бяха побрани в една прекрасна книга.
    От друга страна, с различните си школи, състави, трупи, с библиотечното си дело НЧ „Възраждане 1928“ се утвърди като фактор в културния живот. С многото си изяви, конференции, срещи с писатели, конкурси и пр. читалището заема устойчиво място в културния ареал на страната, като е участвало и в немалко международни конкурси и културно-просветни прояви – в България и чужбина. То е не единствено институция в настоящия район „Подуяне“ в София, а се наложи като твърдина на книжовността, просветата и културата в столицата, като фундамент на онова, което в книгата за петдесетгодишнината ни Атанас Душков нарече „делото на народните светилници“. Разбира се, следва да добавим и близостта – и пряка, и символна – с храма „Св. Богородица – Животворен източник“, защото и читалището, и православната светиня са сред основните стълбове, на които се крепи българският духовен свят.
    В последните десетилетия за това дело особен принос имат починалата ни председателка Жулиета Александрова и нашият секретар Александър Ангелов. Без тях, както и без далновидното ни настоятелство (тук трябва да отличим Цветанка Дамянова, Мария Вигенина, Васил Арабаджиев, Боян Манойлов, както и Виолета Кузманова и младия ни член Борис Христов), без членовете на проверителната комисия (и особено на Марин Илиев) читалището не би било същото.
    И нека ясно, без патетика, но и без излишна скромност, изречем, че книжнината, книгата, която е в центъра на идеята за читалището въобще, е в центъра и на нашата емблема – отворената книга на червено-златен фон. Така е вече деветдесет години, така ще се борим да остане и занапред.  

                               Росен Велчев,
                               Председател на НЧ „Възраждане 1928“
 

• Предишна
• Следваща