/при откриване на срещата-разговор „Историята на един писател“,
читалище „Възраждане 1928“, София, 30.11.2017 г./

        Росен Велчев, председател на НЧ „Възраждане 1928“

Темата, заради която сме тук днес – „Историята на един писател“, е привидно лесна. Дошъл е човек, в конкретния случай – лекар по професия и писател по призвание, който ще говори за творбите си, ще разкрива факти, представляващи интерес за четящия човек, не за онзи, за когото литературната значимост отстъпва място на житейската битност.
Зад тази привидност също така се намират скритите под водата седем осми на айсберга, които, известно е от „Смърт следобед“ на Ърнест Хемингуей, чувствително надвишават останалата една осма част, подаваща глава над океана. И именно в това е ценността на айсберга.

В този смисъл ми позволете да насоча вниманието ви не към живота на автора – Калин Терзийски, а към творчеството му. И то не защото животът сам по себе си не е важен, а поради обстоятелството, че когато се касае за писател – от който и да е век, от което и да е направление в литературата – неговата ценност е като тази на айсберга (скрил фундамента си под водата), а оттам и в това, което е пропуснато в творбите му, но което следва да открием и откроим при анализа на произведенията му. Така историята на творчеството му е не извънлитературната реалия на живота му (въпреки възможните сходства, а понякога и заради тях), а художествената специфика на прозата му.
Затова бих приветствал всеки опит срещата да прикове вниманието ни с адекватни въпроси и отговори, свързани с онова, което всеки писател, но и всеки проникновен читател, трябва да помни: знаменитата реч при получаване на Нобеловата награда за литература, произнесена на 10 декември 1950 г. Реч, която по неотразим в историята на литературата начин маркира особената значимост на литературата, но и състоятелността на писателя, който я създава: „... Отказвам да приема края на човека. Нищо по-лесно от това да кажем, че човек е безсмъртен, само защото би изтърпял всичко; че когато в последната огненочервена и умираща вечер отекне последният звън на страшния съд и замре в последния непотребен камък, че дори и тогава ще се извиси още един звук: неговият немощен, но неизтощим глас. Отказвам да приема това.
Аз вярвам, че човек няма просто да издържи. Той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред другите създания има неизтощим глас, а защото има душа, дух, който е способен на издръжливост, състрадание и саможертва.
И дълг на поета, на писателя е да пише за тези неща. Негова е привилегията да помага на човека да издържи, като възвисява сърцето му, като му напомня храбростта и честта, надеждата и гордостта, състраданието и жертвоготовността, които винаги са били славата на неговия живот. Гласът на поета трябва да бъде не само архив на човека, а един от стълбовете, опрян на които, той би издържал и надделял.“    
Дългът на писателя е именно този и историята му ще бъде отмервана през руслото тъкмо на умението, на вещината да възвисява сърцето на човека, като така надскача завета на Балзак, според когото цел на романа е да „възпроизведе всички човешки чувства, социални стълкновения, цялата сложност на цивилизацията“ или значително по-късната трактовка на Кундера, че „всички романи от всички времена изследват загадката на Аза, както и търсенето на Аза, което „винаги ще завършва с парадоксална неутоленост“.
Следователно историята на писателя е история различна. Един писател, един романист нито е, нито е необходимо да бъде историк. Още повече, че той трябва да изследва човека и всички аспекти на съществуването му, като не забравя, че художественият свят не е действителният. Кундера правилно отбелязва, че „…за стойността на романа верността към историческата реалност е нещо второстепенно. Романистът не е нито историк, нито пророк: той е изследовател на съществуването“. Освен това романът може да пише единствено романизирана историография.  
Историята на писателя е и дългът му, и онзи Фокнъров стълб, опрян на който човек би издържал и надделял. Затова и често търсената автобиографичност у автора е несъстоятелна, тъй като писателят не е биограф, нито предлага лични изповеди, защото търсенето на загадката на Аза с нейната парадоксална неутоленост залага обратна зависимост – чрез белия лист ние разбираме истински същественото за писателя, а не конкретната му битност. Така литературата се задълбочава върху литературното, което е общочовешко, а не строго авторово. Това е и причината литературата да е с по-голям заряд и неизмеримо по-голяма тежест и влияние от автобиографията.
Ако имаме смелостта и разума да се вслушаме и в Стайнбековата реч при получаване на Нобеловата награда за литература (1962), ще бъдем едновременно ненаивни читатели и ще знаем, че литературата има мисията да „изрази и възпее величието на човешкото сърце и човешкия дух, смелостта на човека, изправен пред превратностите на живота, неговата дарба да обича, да съчувства“.   
Изправен пред мъдростта на такива колоси на литературата, бих искал да ви благодаря за присъствието тази вечер, както и за вниманието. Внимание, което Калин Терзийски, със своето творчество (няколко романа, сборници с разкази, стихосбирки), заслужава, за да продължи по пътя на литературата. Път, неблагодарен към който и да е писател, но белязан от щастието да пишеш правдиво именно за  величието на човешкото сърце и човешкия дух.

• Предишна
• Следваща